Слезе от хълма и тръгна нанякъде -потъна баща ми в тревите зелени.Вече двайсет години аз го очаквами от двайсет години мама се жени.Самотни и тъжни дохождат мъжете -причесани меко, с походки красиви,говорят, сами си предлагат ръцете.А тя и не иска да знае. Щастливаизлиза навън и се рови из двора,ходи нанякъде, с мляко се връща,сяда на прага, с тишината говори…Откакто я поммня, все си е същата.Но някой ден ще пристигне женихаи ще приседнеме в стаята трима.Тихо ще вият кларинетите, тихоще ръде в душата ни – ще мълчиме.Трохите той ще реди, тя ще го гледа.Най-после ще заговорят за здравето.Ще оживее нашата къщица бедна,ще си тръгна тогава – ще ги оставя.Ще поплаче на прага моята майкаи ще си легне бавно в нощтадо кроткото рамо на непознатияи до сърцето на мъртвия ми баща.